събота, 24 декември 2016 г.

Т.С.Елиът, "Песните на Ариел" (2)



Песен за Симеон

(1928)

 
Зюмбюлите на Рим цъфтят във вазите, Владико, а
зимното слънце лази по снежните склонове.
Твърде дълго времето се задържа така.
Животът ми е пламъче, което чака осмъртяващия   вятър
като перце на опакото на дланта.
Прашинки в светлината и спомени, забутани по ъглите,
очакват вятъра, смразяващ мъртвата земя.

            Боже, упокой.
Толкова години вървях из тоя град,
постих и вярвах, давах на бедните,
успокоявах и почитах другите, радвах се на почит и спокойствие.
Никой си не тръгна, върнат от вратата ми.
Кой ли ще си спомни моя дом и къде ли ще живеят синовете ми,
когато дойде време за жалеене?
Ще се обърнат към лисичите леговища и козите пътеки
и ще бягат пред лица и мечове на чужденци.

            Преди да дойде време за камшици, за въжета и скърбене,
Боже упокой.
Преди възлизането към безутешността,
преди да дойде онзи час, в който майката жалее,
сега, когато ражда се смъртта,
нека Младенецът, безмълвното и неизреченото още Слово,
да открие обещаното ни утешение
пред стареца с осемдесет лета, който утре няма да живее.

             Според думата Ти.
Във всяко поколение ще Те възхвалят и ще страдат,
ще бъдат блясък и посмешище,
светлинка след светлинка по стълбата на праведните.
Отвърни от мен мъченическата участ, екстаза на молитвата и мисълта,
отвърни от мен видението на Края.
Боже, упокой.
(А меч ще прониже сърцето ти,
и Твоето).
Изморен съм от живота си и от живота на онези подир мен.
Умирам със смъртта си и със смъртта на онези подир мен.
Отпусни сега раба си, Владико -
дочакалия твоето спасение.

Превод от английски: Бойко Пенчев

Няма коментари:

Публикуване на коментар