петък, 3 август 2012 г.


Възвисяване

Ние нямаме такава книга. Възраждането е език и епоха, които училището и политиците са умъртвявали с клишета в продължение на десетилетия. Затова през 90-те години на ХХ в., когато падането на комунизма сякаш ни предлагаше да преосмислим всички идеологии и трафарети, се появи смътната утопия за едно друго Възраждане – отвъд национализма и задължителната почит. Възраждане, в което всичко е възможно, защото думите и нещата все още не са намерили “правилните” си обвързвания. Възраждането като раждане, което можем да избираме – защото след 1912 и още повече след 1944 г. всичко е вече предопределено, включително унилия, безкрил начин, по който мислим себе си и света си. От всичко това не произлезе кой знае какво, но ето че посред пост-преходното безвремие сега се появява романът на Милен Русков “Възвишениe”, за да повдигне хоризонта на душевното ни угнетение.
Да не си помисли някой, че “Възвишениe” е просто занимавка за уморени филолози. Това е разказ в първо лице за патилата на бай Гичо, сподвижник на Димитър Общи в обира при Арабаконак - бунтовник, списовател и спонтанен гностик. Целият роман е издържан в един конструиран език, в който по неподражаем начин се смесват високото и ниското, случайното и сюблимното. Ние нямаме онази традиция на стилов експеримент, позволяваща да се пишат романи на езика на  XIX или дори XVII, както правят Джон Фаулз и Питър Акройд. Единственото, което имаме е украсената архаична стилизация, позната ни от Антон Дончев и късния  Емилиян Станев, отдавна превърнала се в клише. Българският литературен език е плитък откъм история и затова всяко негово разширяване назад дава простор. Всъщност Милен Русков е съчинил не просто език, а съзнание - несъществуващо и все пак възможно. Създал е глас, който обсебва. В дълги периоди от повествованието сякаш нищо особено не се случва – героите се размотават по планините, разнасят ту пари, ту писма, но романът се държи на стихията на разказването, в което дребните неща непрекъснато намират някакво високо, литературно съответствие, разбира се иронично.
“Възвишениe” работи на няколко нива и първото е преобръщането на училищните клишета за “народ” и “революционери”. Гичо и неговите другари отнемат кесии, а понякога и човешки живот с невинността на младенци. Не става дума за евтина “демитологизация”, а за даване на нов живот на онзи изтласкан от българската култура образ на “апостолите” и “народа”, познат ни например от “Миналото” на Стоян Заимов. “Възвишениe” е продукт на задълбочено проучване на литературния, исторически и дори географски материал. Това е диалог с оформения образ на Възраждането, опит да се мисли българския XIX в. не през училищните Ботев, Левски и Вазов, а през Петър Берон, Раковски и Димитър Общи.
“Възвишениe” ни отнема почвата под краката, показвайки ни сякаш опакото на Възраждането. Приключението обаче е дори по-голямо, защото Милен Русков размества не само авторитетите, а изобщо представата за “високо” и “ниско” като отделни неща, за които трябва да се говори по различен начин. Изповедта на Гичо е едно гигантско стилово смешение, което и разсмива, и стъписва. Както и в предишния си роман, “Захвърлен в природата”, Милен Русков въвежда един подчертано наивен (в нашите очи) герой, който обаче смята себе си за “издълбоко” запознат с нещата и това разминаване поражда смях. “Възвишения” е неистово забавна книга, но хуморът не е в ситуациите, а в ироничните пропадания на усилията ни да подредим света в опита си. Затова и “учената” реч на Гичо периодично се прекъсва от псувни. Ако не вярвате, че може да се попържа без грам цинизъм, прочетете тази книга.
“Възвишениe” ни предлага множество ерудитски игри, в нея на непрекъсната иронична преоценка, едновременно “отдолу” и “отгоре”, се подлагат ключовите понятия на национално-идеологическия разказ – Свобода, Просвещение, Народ. (“Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил”). В един скрит пласт на повествованието обаче, пласт, който в хода на романа става все по-явен, “Револуциата” започва да придобива мистично, гностическо измерение. Третият роман на Милен Русков не е толкова далеч от първия – “Джобна енциклопедия на мистериите”. “Възвишениe” ни предлага едно трансполитическо мислене за Свободата, осъзнавана все по-настоятелно от героя като освобождаване от лъжовния свят, създаден от един “Демигоргон” (т.е. Демиург), за да плени нетленната Душа. “Револуциата ще те изправи с оружие в ръка против безсмислений порядък на света». «Възвишениe» може да се чете като «височини» (героите бродят основно по Балкана), в книгата значи основно просвещаване, но в крайна света се оказва онова възвисяване, в което гностиците търсят освобождаването от материалния свят. В цялата книга всичко става леко, на шега –  затова финалът сякаш ни връхлита със своята сюблимност. Това последно, истинско преобръщане обаче не се усеща като изкуствено пришито. То е подготвено от скритата гностическа линия в романа. Привидно комичен, «Възвишения» възвисява. Открива ни достъп до онзи корен на нещата, в който страшното и смешното се сливат. Тогава? Както би ни посъветвал бай Гичо: «Следвай Съдба си и не бери дерт”.


Милен Русков, “Възвишениe”, ИК “Жанет-45”, С., 2011

Няма коментари:

Публикуване на коментар