четвъртък, 9 август 2012 г.

Скепсисът и градът

С усърдието на земеделски стопанин Радослав Парушев всяка година или през година изнася за публиката по една нова книга, предлагаща ни стока, която може и да прилича на миналогодишната, но поне няма компромис в качеството. В последно време повечето млади български писатели организират книгите около себе си – те с имената си са и разказвачи, и герои, а останалият свят се превръща в някаква ту забавна, ту потискаща менажерия от персонажи, с чийто вътрешен живот писателят даже и не прави сметка да се занимава. В тази автороцентрична литература Парушев е князът на самоиронията. Не прави изключение и "Смъртта не е за всеки" – новият му сборник с разкази, симетрично продължение на излезлия миналата година "Животът не е за всеки". В повечето разкази от тези книги нещата се случват с Чарли (т.е. Парушев) и неговите приятели Иван Мудов, Васо (Васил Георгиев) и Богдан Русев. Или с техните двойници, които обаче доста наподобяват оригиналите. Ако читателят не хване самоиронията, това натрапчиво стилизиране на себе си и приятелската среда може и да подразни. Това е може би и причината Парушев да бъде много харесван от едни и много нехаресван от други – автотематизацията не е за всеки. Запазената марка на Парушев са резките преходи между пределно достоверното (баровете By the way и "Билкова") и откровено фикционалното (като "Храма на оракула на К’Тулу", намиращ се в Северната индустриална зона). Градовете се сменят с лекотата, с която се сменят епохите – от Цюрих към София и от настоящето към XVII в. или пък бъдещето. Парушев не е писател, който ще тръгне да обвързва героя със средата или поведението с психологията. Той е по-скоро алегорик и дори проповедник. Сюжетите му трябва да оголят комедията на човешкото съществуване – но както знаем, комедиите завършват винаги щастливо - със спасение.

Радослав Парушев е градски писател. Не защото непрекъснато се заявява като такъв и не толкова защото разказите му работят с материали от топографията и антропологията на София. Парушев е ловец на мига, на мимолетното, на изплъзващото се, което още от Бодлер насам е приоритет на модерния художник. При Парушев мимолетното е издигнато в конструктивен похват. Голяма част от разказите му са построени върху идеята за живота като плетеница от отворени възможности, т.е. върху простото "Какво би станало, ако...", което обаче Парушев разгръща с виртуозна изобретателност. Такива са едни от най-силните текстове в "Животът не е за всеки" – "Авел" и "Единайсти август 2008 г.", такива са в новата му книга "In Turicum" и "Писма от Кур". Тази множествена отвореност на съществуването намира пълното си разгръщане в концепцията за паралелните вселени и паралелните ни двойници – развита в романа "Project Достоевски" и разкази като "Пътят на Карлито" и "Отново за другостта". Казано просто: има безброй вселени, в които нас ни няма или пък ни има, но сме други, затова цени мига, онова тук-и-сега, в което се намираш с близките хора.

А с какво да запълниш този миг? "С любов!", е краткият отговор на Парушев, макар че разказвачът му държи обикновено чаша с уиски вместо ръката на любимата. Парушев е преводач. Той "превежда" на един фино стилизиран градски сленг стилове и ситуации, взети от Библията, окултната литература, хоръра, Чехов, Борхес и т.н. Още в дебютния му сборник "Никоганебъдинещастен" имаше една пародийна транскрипция на прочутия Химн на любовта от Първото послание на св.Павел до коринтяните, иронична и едновременно с това прочувствена. Аналогични моменти присъстват и в "Смъртта не е за всеки". Парушев превежда на езика на лайфстайлните млади залозите на хуманистичната и метафизична традиция – любовта, но също така отдадеността и призванието (повестта "Без мярка"), възвисяването и прозрението. Всички тези теми са или преразказани на езика на новата градска бохема, или сюжетно снизени (разказът "Шоколад"), но посланието остава. Все едно Парушев опакова ценностите на миналото в иронично-пародийно фолио – единствения начин, по който бихме се осмелили да ги държим в ръцете си. Иначе няма как. На ограниченото, потънало в материалното и бита съществуване, което е загубило всякакъв по-висок духовен хоризонт, единствено възможната алтернатива днес изглежда поведението, основано върху скепсиса и иронията. Скепсисът и иронията като съсъд на любовта – натам ни напътства апостолът на By the way с неизменното ирландско в ръка.

Радослав Парушев, "Смъртта не е за всеки", ИК "Сиела", С., 2012

петък, 3 август 2012 г.


Възвисяване

Ние нямаме такава книга. Възраждането е език и епоха, които училището и политиците са умъртвявали с клишета в продължение на десетилетия. Затова през 90-те години на ХХ в., когато падането на комунизма сякаш ни предлагаше да преосмислим всички идеологии и трафарети, се появи смътната утопия за едно друго Възраждане – отвъд национализма и задължителната почит. Възраждане, в което всичко е възможно, защото думите и нещата все още не са намерили “правилните” си обвързвания. Възраждането като раждане, което можем да избираме – защото след 1912 и още повече след 1944 г. всичко е вече предопределено, включително унилия, безкрил начин, по който мислим себе си и света си. От всичко това не произлезе кой знае какво, но ето че посред пост-преходното безвремие сега се появява романът на Милен Русков “Възвишениe”, за да повдигне хоризонта на душевното ни угнетение.
Да не си помисли някой, че “Възвишениe” е просто занимавка за уморени филолози. Това е разказ в първо лице за патилата на бай Гичо, сподвижник на Димитър Общи в обира при Арабаконак - бунтовник, списовател и спонтанен гностик. Целият роман е издържан в един конструиран език, в който по неподражаем начин се смесват високото и ниското, случайното и сюблимното. Ние нямаме онази традиция на стилов експеримент, позволяваща да се пишат романи на езика на  XIX или дори XVII, както правят Джон Фаулз и Питър Акройд. Единственото, което имаме е украсената архаична стилизация, позната ни от Антон Дончев и късния  Емилиян Станев, отдавна превърнала се в клише. Българският литературен език е плитък откъм история и затова всяко негово разширяване назад дава простор. Всъщност Милен Русков е съчинил не просто език, а съзнание - несъществуващо и все пак възможно. Създал е глас, който обсебва. В дълги периоди от повествованието сякаш нищо особено не се случва – героите се размотават по планините, разнасят ту пари, ту писма, но романът се държи на стихията на разказването, в което дребните неща непрекъснато намират някакво високо, литературно съответствие, разбира се иронично.
“Възвишениe” работи на няколко нива и първото е преобръщането на училищните клишета за “народ” и “революционери”. Гичо и неговите другари отнемат кесии, а понякога и човешки живот с невинността на младенци. Не става дума за евтина “демитологизация”, а за даване на нов живот на онзи изтласкан от българската култура образ на “апостолите” и “народа”, познат ни например от “Миналото” на Стоян Заимов. “Възвишениe” е продукт на задълбочено проучване на литературния, исторически и дори географски материал. Това е диалог с оформения образ на Възраждането, опит да се мисли българския XIX в. не през училищните Ботев, Левски и Вазов, а през Петър Берон, Раковски и Димитър Общи.
“Възвишениe” ни отнема почвата под краката, показвайки ни сякаш опакото на Възраждането. Приключението обаче е дори по-голямо, защото Милен Русков размества не само авторитетите, а изобщо представата за “високо” и “ниско” като отделни неща, за които трябва да се говори по различен начин. Изповедта на Гичо е едно гигантско стилово смешение, което и разсмива, и стъписва. Както и в предишния си роман, “Захвърлен в природата”, Милен Русков въвежда един подчертано наивен (в нашите очи) герой, който обаче смята себе си за “издълбоко” запознат с нещата и това разминаване поражда смях. “Възвишения” е неистово забавна книга, но хуморът не е в ситуациите, а в ироничните пропадания на усилията ни да подредим света в опита си. Затова и “учената” реч на Гичо периодично се прекъсва от псувни. Ако не вярвате, че може да се попържа без грам цинизъм, прочетете тази книга.
“Възвишениe” ни предлага множество ерудитски игри, в нея на непрекъсната иронична преоценка, едновременно “отдолу” и “отгоре”, се подлагат ключовите понятия на национално-идеологическия разказ – Свобода, Просвещение, Народ. (“Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил”). В един скрит пласт на повествованието обаче, пласт, който в хода на романа става все по-явен, “Револуциата” започва да придобива мистично, гностическо измерение. Третият роман на Милен Русков не е толкова далеч от първия – “Джобна енциклопедия на мистериите”. “Възвишениe” ни предлага едно трансполитическо мислене за Свободата, осъзнавана все по-настоятелно от героя като освобождаване от лъжовния свят, създаден от един “Демигоргон” (т.е. Демиург), за да плени нетленната Душа. “Револуциата ще те изправи с оружие в ръка против безсмислений порядък на света». «Възвишениe» може да се чете като «височини» (героите бродят основно по Балкана), в книгата значи основно просвещаване, но в крайна света се оказва онова възвисяване, в което гностиците търсят освобождаването от материалния свят. В цялата книга всичко става леко, на шега –  затова финалът сякаш ни връхлита със своята сюблимност. Това последно, истинско преобръщане обаче не се усеща като изкуствено пришито. То е подготвено от скритата гностическа линия в романа. Привидно комичен, «Възвишения» възвисява. Открива ни достъп до онзи корен на нещата, в който страшното и смешното се сливат. Тогава? Както би ни посъветвал бай Гичо: «Следвай Съдба си и не бери дерт”.


Милен Русков, “Възвишениe”, ИК “Жанет-45”, С., 2011